ЗАЩО ТРЯБВА ДА СПРЕМ ДА КРЕЩИМ НА ДЕЦАТА СИ?

Така не градим авторитет, а изглеждаме слаби и извън контрол

 

Възпитанието на децата с бой и шамари намалява все повече през последните 50 години. Какво да кажем обаче за навика ни като родители да крещим и да викаме? Почти всеки все още вика по децата си понякога, дори и родителите, които са наясно, че това не работи. Крясъците вероятно са най-разпространената родителска грешка в днешно време.

Обикновено в домакинствата, в които виковете са редовна практика, децата изграждат по-ниско самочувствие и са по-склонни към депресия. Проучване, проведено през 2014 година в САЩ, показва, че виковете водят до резултати, подобни на физическото наказание при децата: повишават нивата на тревожност, стрес, депресия и увеличават поведенческите проблеми.

Колко пъти в историята ни като родители сме си мислили: „Е, това беше едно добре решение…“, веднага след като сме се развикали на децата си? С това поведение не изглеждаме авторитетни. Изглеждаме, сякаш нямаме контрол върху ситуацията. Изглеждаме слаби. И нека бъдем честни –викаме, именно защото сме слаби. Крясъците, дори повече от шамарите, са реакция на човек, който не знае какво друго да направи.

Но повечето родители се затрудняваме да изкараме и ден без да викаме. Последните проучвания показват, че родителите, които крещят на децата си са изправени пред два взаимно свързани въпроса – „Какво друго мога да направя?“ и „Как да спра да викам?“ Тук не говорим за крясъците, в опит да спрем детето да се втурне на натовареното пътно платно. Говорим за викането, като форма на наказание. То е неефективно като инструмент и единственото, което постига е да научи и децата ни да викат. Ние крещим на децата си за едни и същи неща всеки ден, а после крещим още повече, защото крясъците не са довели до желания резултат. „Прибери си дрехите! Идвай за вечеря! Остави кучето! Не удряй брат си!“

„Познанието, че викането е лошо, само по себе си не помага“, казва Алън Каздин, професор по психология и детски психиатър в Йейл. Викането не е стратегия, то е освобождаване. „Ако целта на родителя е катарзис: „Аз искам да излея това от себе си и да ти покажа колко съм бесен!“, викането вероятно е перфектното решение,“ казва д-р Каздин. „Ако целта обаче е да променим нещо в поведението на детето или да развием положителен навик у него, викането не е начинът да го направим.“ Има други стратегии за това и те не включват да крещим като бесни.

Много хора мислят за позитивното родителство, като за форма на мързел, като че ли родителите, които предпочитат позитивните методи не възпитават децата си. Но истината е, че способността да не крещиш изисква предварително планиране и изграждане на дисциплина у родителите, докато просто да се разкрещиш не изисква никакво усилие.

Д-р Каздин е създал програма, наречена АВС (съкращение от „Antecedents“ – предпоставки, „Behaviors“ – поведение, „Consequences“ – последици). В тази програма, в началото се набляга на предпоставките – като обясним на детето какво искаме то да направи, още преди да поискаме от него да го направи. Втората част – поведението – е частта, в която дефинираме желаното от нас поведение на детето. А третата част – последиците – включва израз на одобрение, когато това поведение е осъществено – театрално изразяване на похвала, придружено от одобрителни жестове.

Например, вместо да викаме по детето всяка вечер за разхвърляните по пода обувки, може да го помолим още от сутринта да сложи обувките си на място, когато се прибере у дома. След това, при връщането вкъщи, първо трябва да се убедим, че самите ние сме прибрали обувките си. И ако детето постъпи по същия начин или поне ги сложи в близост до мястото, на което обичайно стоят, трябва да му кажем, че е свършило много добра работа и да го прегърнем.

Методът за похвала, според ABC, изисква специализирана техника – да сме изразителни, да си сложим голяма, нелепа усмивка и дори да размахваме ръце във взъдуха. След това да обясним много високо, с жизнерадостен глас, точно за какво хвалим детето. А накрая – да докоснем детето и да дадем и невербален израз на похвалата. Нелепостта в случая е умишлена, не е грешка. Тя кара детето да забележи похвалата, която идва след желаното от нас негово поведение. И точно това е целта.

„Искаме да изградим навици“, казва д-р Каздин. „Практикуването всъщност променя мозъка и в този процес, поведението, от което искаме да се оттървем – всякакъв вид емоционални избухвания и скандали – просто изчезва.“ Още повече, допълва той, „като страничен ефект, докато практикуваме тези похвати, стресът и подтиснатостта у родителя намаляват, а семейните връзки се заздравяват.“
Ако децата се държат добре, тогава нямаме нужда да викаме. А когато не викаме, децата се държат по-добре.

Хубавото да се придържаме към определена система е, че така, не реагираме чак след като децата вече са направили нещо лошо и не чакаме да направят нещо лошо, което да ни ядоса, а имаме предварителен план. Но планирането изисква дисциплина от страна на родителя и е трудно. „Знаем, че хората притежаваме т. нар. „склонност към негативното,“ казва Каздин. „Това е способността на нашия мозък, развита през еволюцията, да бъдем много чувствителни към негативните неща в заобикалящата ни среда.“

Ние сме много силно свързани с викането. То е еволюционен инстинкт за оцеляване, който обаче се обръща срещу тези, които първоначално цели да защити. Трудно е да се откажем от викането, защото то ни дава усещане, че се държим като родители.

През 60-те години на миналия век, 94% от родителите са използвали телесно наказание над децата си. Проучване от 2010 г. обаче сочи, че този дял е намалял до 22%. Вероятно има много причини за това, включително влиянието на многобройни експерти по детско развитие. Но със сигурност една от причините е, че боят на деца става безмислен, ако има по-ефективен начин да повлияем на поведението им, без да използваме насилие. Защо да бием децата, ако това не работи? Същото се отнася и до викането. То не е в полза на децата.

В крайна сметка, техниките за възпитание трябва да са ефективни, да ни помагат в опитите да накараме децата да правят онова, което искаме и да не правят онова, което не искаме. И да – похвалите работят. Наказанията – не.

 

Автор: Стивън Марш

Източник: New York Times / https://endviolence.bg/

Какво казват нашите клиенти

Запишете се за нашият бюлетин като оставите имейл адреса си
Copyrights © 2020. All Rights Reserved.