Децата са много по-възприемчиви към някои думи от нас, възрастните. Една фраза, изречена не на място, може да породи в детската душа не просто съмнения, огорчения или обиди – може да ги накара да изгубят вярата в себе си, а това е пряк път към формирането на бъдещи неудачници.
Ето няколко за илюстрация какво е добре да избягваме в общуването с нашите деца:
1. "На твоята възраст аз можех да правя това"
На хлапетата винаги им е интересно да им разказвате какви сте били вие като малки, особено, ако споделяте някакъв добит в своето детство опит. Но не поставяйте акцент на вашето превъзходство, не подчертавайте, че на вас четенето ви се е отдавало по-лесно или по-рано от детето си сте се научили да плувате. Вие и то не сте съперници, за него вие сте ролеви модел.
То разбира, че сте по-силни и умеете повече неща, защото сте по-големи, иска да ви подражава, да стане като мама или като татко. Ако сте били силни, умни и способни даже, когато не сте били големи, детето може да изгуби надежда да ви достигне. Разкажете му как точно сте постигнали вашите успехи, с какви трудности сте се сблъсквали, какви чувства сте изпитвали. Това ще ви сближи, ще го накара да се гордее с вас и да вярва в себе си.
Перифразирайте: „Знаеш ли, аз също много падах, когато се учих да карам колело/кънки/ролери. Даже мислех, че никога няма да се науча. Но толкова много ми се искаше да мога да карам, че тренирах всеки ден и след седмица вече почти не падах. И ти ще успееш!“
2. "Не вземай играчката в детската градина, ще я загубиш"
Навярно сте чували за самосбъдващите се пророчества – когато много се страхувате, че ще изпуснете влака и правите всичко възможно да сте на летището часове преди излитането. Или сте убедени, че ще се провалите на интервюто за работа. Този закон при децата работи безотказно. Те са буквално „програмирани“ да осъществяват родителските очаквания.
Кажете ли на детето, докато върти педалите на велосипеда с две колела: „Внимавай, ще паднеш!“, то непременно ще се срути на земята след секунди. Но ако кажете: "Страхувам се, че може да паднеш!", резултатът ще бъде друг. Детето ще направи всичко възможно да ви докаже, че не сте прави. Психолози съветват да използвате т. нар. „Аз-съобщения“, за да предупредите за възможния риск и последствията от него. Така те не звучат обидно, защото говорите за своите чувства, а не за неговите недостатъци.
Перифразирайте: „Предлагам ти да оставиш играчката в колата – страхувам се, че в детската градина тя може да се загуби. Какво мислиш за това?“
3. "Трябва да си щастлив/а, защото"
С уточнението: "Щастлив от това, че имаш братче/ че ще се научиш да свириш на пиано/ че ще отидем да ти купим риза".
В желанието си да видят децата си щастливи, често родителите се чувстват като вълшебници, когато успяват да развеселят тъжното хлапе и да му вдъхнат вяра в собствените способности.
Но "трябва" и "щастие" не съжителстват лесно в едно изречение. Освен това и най-щастливия човек може от време на време да изпитва амбивалентни чувства. Децата (както и възрастните) са способни да обичат и ненавиждат едновременно. Но много хора още от детството са научени да смятат обидата, завистта, тъгата, гнева и други „негативни“ емоции за лоши и нередни. Особено трудно е да се възприемат даже собствените чувства на раздвоение.
Често отричаме противоречията, стараейки се да убедим себе си в това, че в нашето възхищение няма ни капка завист, че в приятелството не може да има съперничество и конкуренция, а по отношение на собствените родители изпитваме единствено любов и благодарност. Опитваме да сме сдържани, да проявяваме самоконтрол и в крайна сметка отричаме истинските чувства, които ни владеят.
Резултат от такова насилие над себе си е отчуждение от собствения емоционален живот, тревога и апатия. Внушавайки чувство на вина за „неправилни“ и „недостойни“ чувства у детето, ние не го правим щастливо и не го учим да се вземе в ръце. Можем да го научим да контролира проявлението на чувствата си, но това е контрол на поведението, а не на самите емоции. Хубавото, което родителите могат да направят в тази ситуация, е да помогнат на детето да говори за онова, което изпитва, да проявят внимание и съпричастност към неговите признания – това е именно един от начините да го направим щастливо.
Перифразирайте: „Виждам, че се радваш, но и не се радваш много. Ако искаш ела с мен, ако искаш, остани си вкъщи, ще ти избера риза сама./ Ако толкова не ти се иска да свириш на пиано, ще отложим началото на курсовете от следващия срок.“
4. "Нямаш способности"
„Той не е музикален“, „Как се извъди такъв анти спортен човек?!“, „От теб художник няма да стане“...
Често не се замисляме за разрушителните последствия от подобни коментари. Комплекс на малоценност, ниска самооценка, тревожност и нежелание да опитват и да успяват – тези проблеми се вземат именно от подобни фрази. Психолози непрестанно призовават родителите да се откажат от оценъчни реплики по адрес на децата и да използват всяка възможност, за да укрепват вярата в техните сили.
Някои родители с лекота наблягат на недостатъците и слабите страни на детето. Досадата им може да се обясни с желанието им да го видят най-добро във всичко. Но ако детето не притежава, по мнението на родителете, нужните способности, то по-добре да го държат далеч от тези дейности, в които може да се „изложи“. Нямаш перфектен слух – за какво ти е курс по китара?! Имаш пълничка фигура, значи спортът не е твоето амплоа. Детските кръжоци и клубове съществуват не само за гении и шампиони. Ако на детето му е интересно да се занимава и получава удоволствие от даден вид занимания, не го лишавайте от надежда, че ще успее, дайте му шанс да пробва пак, и пак, и пак...
5. „Ще разбереш, когато пораснеш“
Невинаги е лесно да се удовлетвори детското любопитство. Понякога се налага да признаем, че не хлапето е малко, за да разбере, а самите ние не знаем отговора на въпроса или не намираме правилните думи. Фрази от сорта „ти си още малък“ или „много знаеш – скоро ще остарееш“ използват тези възрастни, които искат да отклонят детските въпроси или дават да се разбере, че не им се говори.
Ако детето чува такива отговори постоянно, след известно време то действително ще престане да занимава родителите с въпросите си. Но дали това е добър резултат? Нужно е да се поддържа любознателността, да се стимулира интереса към света. Освен това, в самата фраза има нечестно послание. Децата са научени, че възрастните знаят всичко – защо тогава да не споделят знанията си с тях? Или да разбереш нещо ново е лошо?
У малките може да се утвърди мистична представа за това откъде се вземат знанията: например, че човек автоматично узнава всичко за света, когато достигне определена възраст (или ръст). Значи, за да стане умен, просто трябва да почака.
Ако не знаете отговора на някой вопрос, честно си признайте. Обещайте, че заедно ще го намерите в книгите или в интернет и спазете обещанието си.
Перифразирайте: „Значи се интересуваш от Космоса? Браво! Ти ме попита нещо сложно, и без подготовка трудно ще ти отговоря. Хайде довечера да питаме татко ти или да погледнем в енциклопедията.“
6. „Ще ме побъркаш“
Като говорите така, първо, показвате собствената си некомпетентност и безсилие и второ, натоварвате вашето дете с отговорността за вашето състояние и усещането си за всемогъщество. Малкият може да реши, че той ви управлява и променя вашето настроение по свое усмотрение. Редно ли е да го подстрекавате към подобни експерименти?
Като правило, родителите „се побъркват“ по десетки причини: проблеми в работата, умора, сложни съпружески отношения, лошо самочувствие… Ако се чувствате „на границата“, не си давайте вид, че сте пълни със сили и готови за шумни игри с детето. Бъдете честни с него и си признайте, че не се чувствате много ОК в момента. Това не значи да го посвещавате в проблемите си, просто обяснете, че имате право да сте тъжни, уморени, дори гневни. По-добре да помолите детето да си отиве в стаята за малко или вие да се усамотите за малко, вместо до последно да стискате зъби и накрая да избухнете.
Перифразирайте: „Имах труден ден, нуждая се от малко почивка. Може ли да си поиграеш тихо в детската, а по-късно ще пием какао и ще прочетем приказка.“
7.„Ти глух/а ли си?!“
Сарказмът, за разлика от хумора, е много опасен метод на възпитание – нарушава добрите отношения и създава бариера и неразбиране. Детето може и да не се обиди от думите ви, но това не значи, че не е забелязало вашата язвителност. Децата са склонни да възприемат буквално смисъла на казаното. Казвайки: „Нямаш никакъв мозък“ например, можете да изплашите сериозно рожбата си.
По-големите деца, на които често се присмиват, стават тревожни, объркани и неуверени, могат самите те да дразнят своите приятели в училище, измисляйки какви ли не иронични обиди. Сарказмът и присмехът действат не по-малко разрушително от други видове агресия, затова се откажете изцяло от тях, когато общувате с малки деца.
8. "Как си ми омръзнал/а!"
При фрази като тази всичко е ясно – те звучат грубо и унижават човека, към когото са насочени. Не говорите така с близките си и с колеги, знаете, че и с децата не бива да се отнасяте така. Когато те действително ви опъват нервите до скъсване, и емоциите излизат от контрол, не можете повече да сдържате яда и раздразнението си, преставате да мислите как да се изразите правилно и се превръщате в... собствените си родители.
Крещим на децата това, което нас ни е наранявало в детството, гласът и изражението ни стават неузнаваеми, преставаме да приличаме на себе си, и гневът изпълва съществото ни, ако му позволим да ни завладее изцяло.
Но има как да се справим дори с тази дива сила, може да се научим да не излизаме извън нерви и да не губим здравия си разум, ако се постараем да разпознаваме и признаваме открито своите чувства – разсърдени, обидени, изнервени - каквито и да сме, говорейки за собственото си състояние, може да се възвърнем към нормалното мислене и да избегнем разрушителната сила на лошите думи, да не ги хвърляме в лицето на най-милото си същество.
Перифразирайте: „Страшно се разсърдих, когато видях, че биеш брат си. Направо излизам извън себе си, когато видя как силния обижда слабия!“
