Всичко е много хубаво, докато още се опознаваме. Проблемите започват след като вече сме се опознали и уж сме се приели такива, каквито сме, особено след като заживеем под един покрив или се оженим.
Страхотното мило момиче с перфектен маникюр и безупречна прическа постепенно се превръща в чорлава, размъкната, заядлива и преждевременно състарена жена. А неустоимият мачо, по когото припадаха всички представителки на нежния пол от 20 до 60 години, освен че е взел да пуска шкембенце, се разкарва по потник и долни гащи из къщата, яде чипс и пие бира почти през целия уикенд.
Във физически план почти всички сме претърпели тази метаморфоза – кой повече, кой по-малко. Но по-важна е другата – промяната на психиката ни, която ни изправя един срещу друг в играта за надмощие. Тогава влиза в действие целият ни арсенал от средства, с които се опитваме да омаловажим другия, за да изтъкнем себе си; да му създадем чувство за вина, за да го накараме да ни е благодарен, че го търпим и такъв; да го „поправим”, защото ние по-добре от него знаем кое е добре и кое лошо; да го накараме да се страхува, че ще го напуснем, ако не изпълнява нашите желания; да го накараме да се почувства непълноценен и да ни ревнува, споделяйки с него колко по-добри варианти за интимен партньор сме имали, ама на! – подвели сме се от милото му държание, той просто ни е излъгал, правейки се на по-добър, отколкото е.
Етикетите директно ни маркират като „тъпи, скучни, безотговорни, грозни или дебели“, но те са само част от този арсенал. Защото не е нужно да бъдат казани в прав текст – като конкретна оценка на нашите качества или недостатъци. Разгледайте следните въпроси и твърдения и си помислете – кои са етикетите, които стоят зад тях?
„Ти за какъв/каква се мислиш?”
„Добре, че съм аз, друг/друга едва ли би те изтърпял/а.”
„Няма да намериш по-добър/по-добра от мен.”
„За къде си без мен?”
„Кога най-после ще пораснеш?”
„Майка ти на нищо ли не те е научила?”
„Кой ти даде шофьорска книжка?”
„Не те бива за нищо.”
„Казвам ти го/правя го за твое добро.”
„Не ме занимавай с глупости.”
„Още ли не си се отказал/а от това?”
„Стига си хвърчал/а в облаците.”
„Ако ме обичаш, ще направиш…..(може всичко да поиска).”
И т.н., и т.н.
Както може би забелязахте, повечето от въпросите не са въпроси – те са оценки, възмущение от ваши недостатъци, изисквания и опити да ви принизят, да охладят ентусиазма ви при преследването на дадена цел. Изречени от най-близкия ни човек, тези оценки нараняват, създават комплекси, спъват бъдещите ни пориви към изява, манипулират ни, правят ни по-нерешителни и по-слаби. Голяма част от тези оценки се превръщат в етикети, които ни пречат да развием потенциала си, да постигнем мечтите си, да се чувстваме по-добре в собствената си кожа.
Ако надникнем зад думите, това са завоалирани изисквания на другия към нас, които ние явно не покриваме. Само че твърде често ни е по-лесно да си мислим, че другият би трябвало сам да се досети какво искаме и очакваме от него, вместо да седнем да поговорим спокойно и да предявим изискванията си един към друг точно и ясно. Смятаме, че „това е толкова близко до ума“, че „то е логично, че то се подразбира от самосебе си“, но по този начин слагаме всички хора под един общ знаменател. Защото това, което за нас е близко до ума, за другият може да е съвсем далечно, това, което за нас се подразбира от самосебе си, за другият може да е напълно неразбираемо.
По-лошият вариант са целенасочените обиди и подценяване от страна на партньора, но, за съжаление, и те не са рядкост. Защо човек, който до вчера е твърдял, че ни обича безумно, днес ни обижда и мачка? Защо сме зли и нападателни с човека до себе си, когото все още обичаме? Може наистина да сме разочаровани от неподозираните черти, които откриваме в него. А може и просто да ни е страх, че няма да го задържим, че ние сме го разочаровали и той ще се огледа за някой друг, с когото да ни замени… Или пък чувстваме, че нашият авторитет пада успоредно с неговото успешно развитие в професията? Дали пък не ни се струва, че ни се изплъзва ролята на лидер във връзката?…
Страхове, страхове, страхове… Нашата несигурност в собствените ни качества, в стойността ни като личности произвежда обидите, които отправяме към другия. А освен това, обидите са доста точно прицелени, защото в съвместния си живот сме изучили добре слабите места на другия и го атакуваме точно там. С две думи, играем си с „горещите бутони“ на партньора си. Той може да ни отвърне по същия начин, но може и да си замълчи и да преглътне обидата. Но във всички случаи обидата не се разтваря във въздуха, болката от нея не изчезва без следа. А твърде често се превръща в етикет, който залепва върху представата ни за себе си и разстройва увереността ни в една или друга област.
Какво можем да направим, за да не ни засегне толкова силно обидата, за да не й позволим да се превърне в етикет? Няма универсална противоотрова. Но можем да се опитаме да разберем защо точно тази дума или това твърдение ни засягат толкова силно. Да се опитаме да разгадаем причината за нашата уязвимост в дадена конкретна област. Може би с изненада ще открием, че някой значим за нас възрастен (майка баща, учител) ни е наричал точно с тези думи или е изказвал подобни твърдения за нас в детството или младежките ни години. А после ние цял живот се опитваме да опровергаем твърденията му, да му докажем, че не е прав в оценката си за нас. И продължаваме да го правим, дори когато той вече си е отишъл от този свят. Нещо повече, опитваме се да се доказваме и пред следващите значими хора в живота си, а най-често това е интимният партньор. От гледна точка на Гещалт терапията това е недовършен гещалт, който ще разстройва психиката ни, ще отнема силите ни, ще бъде фокус на усилията ни, докато не бъде завършен.
И още нещо. Осъзнаването, че чуждата оценка (макар и дадена от най-близки хора) не е присъда, не е достатъчна причина и критерий, по който да се развиваме като личности, може да ни помогне да приемем себе си такива, каквито сме и да спрем да се стремим на всяка цена към одобрението на другите. Да, одобрението създава приятни усещания, но ако цената е непрекъснато да се нагаждаме към изискванията и очакванията на другите, струва ли си?
