Необходимо ли е засрамването да се смята за част от естествения възпитателен процес? Може ли негативните морални емоции отново да се въведат в културата ни, за да отговорим на моралната криза? Отговорът на тези два въпроса би трябвало да е „да" в следните два случая:
- Срамът трябва да бъде призован, когато у детето липсва емоционална реакция при извършване на нещо, от което би трябвало да се засрами.
- Срамът трябва да се смята за законноприложима стратегия, когато други, не дотам драматични форми, не са успели.
В книгата си „Моралното дете“ Уйлям Деймън дава пример за прилагането на срама при деца, които не са усвоили емоционална съпричастност. Деймън начертава програма, предназначена да повиши състрадателната мотивация при нарушители, които показват малко или никакво разкаяние за престъпленията си, дори и когато жертвите им са наранени физически. От всеки извършител на престъпление се изисква да дискутира антисоциалното си поведение пред малки групи от свои връстници и да посрещне както тяхното, така и неодобрението на терапевта на групата. Целта е да се провокира срам и дори отвращение. Според Деймън „Такива методи са ефективни, защото оставят както емоционално, така и познавателно послание в участниците."
Джон Брайтуайт, професор по социални науки в Австралийския национален университет в Канбера и привърженик на идеята за срама като наказание, повдига едно важно възражение. Той обяснява, че засрамването може да се приеме за хуманно в случаите, когато изразява не само всеобщо неодобрение, но и включва опрощение и благосклонен прием в обществото. Той използва термина „реинтегриращ срам", като подчертава, че тази форма на наказание не трябва да бъде нито проява на гняв, нито на възмездие, а по-скоро да се приеме като ритуал, който да предизвика съответна степен на разкаяние в съгрешилия и прошка от семейството и в обществото.
Вината се основава на вътрешни стандарти и очаквания, а не че другите знаят за нея, и затова е по-мощна и по-дълготрайна морална мотивация от срама. Въпреки че комиците оплакват продължаващия цял живот невротичен ефект на вината, повечето психолози биха потвърдили, че и вината си има своите приложения.
Психолозите, в проучванията си за детските реакции на определени илюстрации, разпознават невротичната вина, при която индивидът се самонаказва неоправдано и безразсъдно заради загрижеността си за мнението на другите, като мотивът е да се намали самокритичността и да се подобрят личностните взаимоотношения на детето.
Много проучвания дават основание да се вярва, че личностната вина, която справедливо можем да наречем „съвест", е по-ефективна за контролиране на поведението на децата от каквато и да е външна заплаха или страх. Всъщност, когато сме в състояние да стимулираме вина в децата си, те са склонни да проявят по-строга интерпретация на правилата и последствията от тяхното нарушаване дори и от нас.
Например, когато седемгодишно момче било хванато да хитрува на тест по правопис, родителите му го попитали как мисли, че трябва да бъде наказан. Плачейки, той предположил, че може би ще му вземат видеоигрите за три месеца, че може би не трябва да му се разрешава да гледа телевизия един месец и да помага в домакинската работа до края на учебната година. Това били много по-тежки наказания, отколкото родителите предвиждали, но по съвет на училищния психолог те се съгласили да ги приложат.
Изследванията на психолози показват, че в сравнение със страха от наказание, вината влияе по-ефективно върху моралното поведение дори много след детската възраст. При проучване на прояви на измама в конкуриращи се частни колежи се установява, че 78% от учениците признават, че са излъгали поне веднъж. Но в училища с „код за честност", където учениците подписват декларация да не мамят, провеждат тестове без квестори и са въвели правила за справяне с нечестни прояви, учениците, използвали лъжа, намаляват на 57%.
Срамът и вината не са емоционални злодеи. Когато са приложени подходящо, те са важни методи за родителите да научат децата на морални стойности. Подходящото прилагане на срама и вината ще зависи от темперамента на детето ви, но ако го използвате, ще приобщите детето към ценностите и проблемите на семейството.
Източник: Как да възпитаме дете с висок емоционален коефициент
