Самоубийство на детето, може би е един от най-тежките кошмари, които могат да ни сполетят като родители. Въпреки това, с навлизането в пубертета, всички подобни суицидни възможности нарастват драстично: някои са просто „модно“ течение сред младежите (т. нар, „Емо“-та), други са отчаян зов за помощ и задушаващо страдание в чист вид, трети, за съжаление, са реални действия, водещи до смърт или до необратими физиологични и психични травми.
Самоубийството произтича от провала на словото, смятат психоаналитиците, защото за юношата вече не съществува нито един „надежден събеседник“ - поради това, изходът, който му остава, е да напусне света.
Самотата, неразбирането и отхвърлянето на средата и обществото, като цяло, карат много по-често младите, отколкото възрастните, да си задават въпроса за смисъла на живота. За да може да продължи живота си, тийнейджърът има нужда да вярва в другия - в този, заради когото и чрез когото живее. Това може да бъде конкретна личност, но може да бъде и група, „банда“, общност… При всяко положение обаче, липсата на това усещане за близост и съпричастност прави самотата да изглежда ужасяваща и смъртоносна. Усещането за изпепеляваща празнота маскира света, като пустиня, от която тийнейджърът може да избяга единствено през смъртта.
За съжаление, разбирането на това страдание често се случва едва след като опитът за самоубийство е вече извършен. В семейството „надеждни сигнали“ трудно биха могли да бъдат разпознати, понеже динамиката, отношенията и очакванията са съвсем различни от тези, които се генерират от младежа, обмислящ самоубийство. Необходим е външен поглед, консултация с психолог, който би могъл да диагностицира случващото се и да предположи дали става дума за типична юношеска криза или има белези и сериозни опасения за тежко душевно страдание.
Ситуацията е пределно сложна с оглед на двете възможни позиции по отношение на този опит за самоубийство: по-често срещаната е начин за манипулиране на другите (възрастните, любовния обект, конкурентите) и вменяването на чувство за вина ( „…сега, като си отида, ще видите, колко ще Ви е тъжно за мен…“, „…ще Ви накарам да се чувствате виновни до края на живота си, за това, което ми причинихте…“, „…щом не ме обичаш, ще те накарам така да страдаш, че да не можеш да си позволиш повече да обичаш никой друг…“). Втората възможна позиция - тази да се гледа на случилото се действително като желание за прекратяване на мъките, чрез бягство в смъртта, също е достатъчно основателна, понеже шантаж, който поставя под реален риск живота и здравето, не може да бъде отминат с лека ръка.
Всъщност, в едно подобно намерение, като самоубийството, рядко целта е „да умреш“, а точно обратното - „да заживееш“. Неуспявайки да получи живота, който желае, младежът предприема действие, което прилича на желание за смърт, но всъщност е стремеж за промяна на текущата ситуация, възприемана, като смъртоносна. Липсата на по-добра идея за тази промяна и отсъствието на алтернативи и възможни хоризонти, автоматизират този избор: една част от нас самите, иска да премахне (умъртви) друга наша част, която е възприемана като вече мъртва.
Сигнали, като продължителна депресия, меланхолични състояния, перманентна потиснатост, затвореност, занемареност, аутсайдерска позиция, непреминаваща с месеци любовна мъка, са достатъчно основателна причина, за да потърсите своевременно консултация с детски психолог. Ползата от подобна среща варира от профилактичен разговор до животоспасяваща интервенция. Нагласата, че „нещата ще се оправят от само себе си“ , че трудностите ще бъдат „израснати“ е незряла родителска позиция, за съжаление, понякога костваща човешки живот.
