Преди няколко години социалният психолог Джаред Пиаца (Jared Piazza) разбира, че негов приятел изневерява на партньора си. Изведнъж мнението му за него се променя драстично. След което обаче си спомня, че неотдавна той самият също го е правил. Тъй като връзката му е била нещастна, той е смятал, че това оневинява постъпката му. Той признава на бившата си приятелка, което не променя факта, че я е лъгал. Дори продължава да се счита за напълно почтен човек. Защо тогава отношението му към изневярата на неговия приятел е различно? И защо така лесно забравя собствените си грешки?
Множество психологически изследвания доказват тезата, че често ние изискваме от останалите да спазват много високи морални стандарти, докато към себе си сме по-снизходителни. Къде се крият причините и как да не бъдем така осъдителни?
Нравствеността е основополагащия камък в социалния живот. В поредица от изследвания учените стигат до заключението, че ние ценим моралните качества много повече от всичко друго.* В едно от тях хората имат задача да степенуват по важност чертите в хората около тях – от обслужващия ги персонал в хранителния магазин до учителите, съдиите или родителите им. Качествата, които са посочвани като най-значими за тях, са честността, справедливостта и надеждността. Те изпреварват по значимост общителността и интелигентността.
Резултатите от въпросните проучвания също така ни показват, че съдим много по-сурово тези, които са направили една морална грешка, отколкото онези, на които въобще липсва някоя от положителните черти, изброени по-горе. Например човек с ценностна система, на който липсва някое от моралните качества, вероятно искрен и скромен човек, но допуснал еднократно определена несправедливост, бива съден много по-сурово, отколкото способен човек, на който липсва някоя компетентност – например интелигентен и атлетичен човек, който обаче е лишен от креативност.
Резултатите са красноречиви – за нас са много по-важни моралните качества. Това обяснява острата и разрушителна реакция на обществото спрямо политиците, когато извършат неморално деяние. Тогава те са много по-критикувани, отколкото, ако кажат нещо глупаво или им липсва топлина на излъчването.
Въпросът е защо. Едно от възможните обяснения е, че в преценката си за моралните качества на даден човек, ние всъщност се опитваме да разберем дали той има добри намерения към нас или околните. И обратното – ако оценяваме интелигентността или общителността му, ние се опитваме да разберем доколко е способен да реализира добрите или лошите си намерения. Хората ценят повече качества като интелигентност и общителност в хора, които имат висок морал, но в действителност предпочитат човекът да не е толкова компетентен, ако има морални провинения. Тоест преценката ни за нечии способности се базира на присъствието или отсъствието на морални качества.
Гъвкав морален кодекс
В другата крайност сме, когато става въпрос за собствените ни морални прегрешения. Като еластична лента, която можем да опъваме до определен момент, преди да се скъса, ние можем да престъпваме моралните си граници до известна степен. Докато опъваме лентата ние продължаваме да вярваме, че спазваме моралните правила. Ако прегрешим много сериозно, лентата ще се скъса и ще разтърси представата, която сме имали за себе си.
Всички ние се възприемаме като почтени хора, но все пак има моменти, когато се поддаваме на изкушението и се държим неетично. Тези наши морални „криввания“ замъгляват представата ни и започваме да търсим и прилагаме различни психологически техники, с които да неутрализираме настъпилата заплаха. Такъв момент може да настъпи както преди, така и след самото провинение**, и често ние не осъзнаваме, че сме в търсене на тези техники за оправдаване на действията си.
Преговори със самите себе си
Една от техниките е да започнем преговори със самите себе си. Ние се убеждаваме, че това, което сме сторили, не е толкова лошо, защото е възможно другите също да извлекат полза от постъпката ни. Или пък си припомняме наши предишни морални постъпки, които сякаш ни позволяват за кратко да се държим непочтено. Изследване, проведено върху мъже, обвинени в упражняване на домашно насилие, показва, че самите те се възприемат като почтени хора, тъй като си припомнят много повече случаи, когато са били добри, отколкото лоши.
След лошата си постъпка, е възможно да забравим някои аспекти от нея или пък да ги изопачим, така че да ги напаснем към любимата ни представа за самите нас. Повечето от нас страдат от „морална амнезия“***, когато става въпрос за провиненията ни, но пък си спомняме много ясно добрите си дела. След като извършим непочтена постъпка, ние имаме склонността временно да потиснем спомена за моралните норми или пък да мислим, че те не се отнасят за нас. Интересното е, че не позволяваме същата свобода на интерпретация на останалите. Спомените как сме наранили някого или как сме прекрачили дадена морална норма може да се окажат твърде голямо бреме за нас. Забравяйки лошите си постъпки ни имаме възможността да се върнем в зоната си на комфорт, където вярваме в способността си да бъдем добри.
Как можем да се справим с лицемерието?
Ако решим да последваме насоките по-долу, ще съумеем да се придържаме към идеалите си и да бъдем по-благосклонни към приятелите си. Какво да направим, за да не сме толкова осъдителни към останалите и да бъдем честни към себе си?
Не бива да мислим, че човек винаги е наясно, че постъпва лошо. Много ситуации са объркващи и противоречиви, а хората (както и ние самите) често използват тази противоречивост, за да постъпят, както те сметнат за правилно. Напълно възможно е човекът да е смятал, че постъпва почтено например, ако е вярвал, че така ще помогне на някой друг.
Хубаво е да приемем, че не сме наясно с всички фактори, довели до взимането на дадено решение. Нямаме достъп до пълната информация, също както, когато ние самите взимаме решение.
Нека смирено приемем, че всеки от нас води преговори със самия себе си дали конкретно действие е правилно или не и го модифицира според своите представи. Всички грешим, а много често дори сериозните ни грешки са били напълно несъзнателни в началото.
Нека бъдем колкото се може по-обективни и честни спрямо себе си и деянията си. Когато анализираме собствените си прегрешения и доводите си да ги извършим, ще осъзнаем колко лесно е да се отклоним от идеалите си. Така ще успеем да се въздържаме от прибързана критика, насочена към околните.
Източник: psychology.framar.bg
