Безразличието ли е най-лошото, на което сме способни един към друг?

Вярвате ли, че безразличието наистина съществува? В коя част на спектъра на отношенията ни можем да го сложим? Кога всъщност достигаме до него и не ни ли прави то по-малко съпричастни към живота и чувствата на другите?

Всъщност, безразличието и безчувствието са абстрактни величини. Те не съществуват наистина. Винаги някъде там се прокрадва някоя мисъл или чувство, които не можем да наречем неутрални. В интерес на истината, често сами не си даваме сметка, че безразличието няма как да си го наложим, а стигнем ли до него, то може коренно да ни промени в отрицателна посока. В не малка част от ситуациите е далеч по-достойно да проявиш отношение (независимо положително или отрицателно) към даден човек, вместо да „гледаш през него“, сякаш не го виждаш.

Не си ли въобразяваме твърде често, че сме спрели да чувстваме нещо към даден човек? Защото охладняването и преминаването в режим „безразличие“ не са никак лесен процес. А дали след няколко поредни разочарования, не идва и онзи момент, в който разбираме, че сме загубили изобщо чувствата си и сме се превърнали в едно не особено човечно същество, което е напълно готово да погребе душата си завинаги?

Безразличието е неутрално афективно състояние, което се отличава с липса на каквито и да било чувства. Именно безразличието е чувството, което държи човека встрани - понякога обаче встрани от всички останали човеци, което не е никак социално. А все пак едно от „условията“, които притежаваме, е именно това - да се свързваме помежду си, да сме общество, да си помагаме. Да бъдеш безразличен означава, че "нищо не е важно за теб". Какво означава това в действителност? Ако другите не са важни за нас, кое всъщност е? Възможно ли е наистина да изолираме емоциите си по този начин?
 

Животът е изпълнен с моменти и обстоятелства, при които изборът да се покажеш безразличен определено не е правилният. Отделен е въпросът дали наистина се чувстваш такъв или това състояние е твоето оправдание да избягаш от другите - от техния живот, от техните радости и проблеми.

Абсолютното безразличие никога не е възможно. А успеем ли да го приемем в себе си (след твърде много разочарования както от партньори, така и от приятели), можем да се окажем в капан, от който измъкването е наистина трудно. Свикнеш ли веднъж без другите, не е никак лесно да се върнеш обратно в техния свят. Всъщност, безразличието обикновено идва след дълго потискана агресия и болка, които в даден момент просто „заравяме“ завинаги. С тях обаче погребваме и много други чувства, които са били там още преди да дойдат болката и гневът.

Кои са основните характеристики на безразличието:

1. Липса на съчувствие - едно е да кажеш, че не можеш да си навсякъде и да помогнеш на всички и съвсем друго- тотално да се отчуждиш напълно от всички с цел да не бъдеш емоционално товарен с проблемите им. Едно е да откажеш емоционална подкрепа на колега и съвсем друго да го направиш спрямо половинката си. А в даден момент границите на допустимото безразличие започват да се прескачат, без сами да го осъзнаваме.

2. Стремеж към измислено щастие - смятаме, че ако се обградим с хора, които нямат проблеми (не, че това ще е завинаги), ние самите ще се чувстваме далеч по-щастливи. На всички ни е познато онова чувство, при което в щастието ни всички ни „подкрепят“ и гледат да са наблизо, а в нещастието ни внезапно някои от тях изчезват. Тези хора смятат, че е излишно да се обременяват с чуждите неволи, защото така или иначе не могат да помогнат, за да бъдат разрешени. Не веднъж съм чувала израза „не мога да ти помогна“, последван от „покриване“ на съответния човек, без дори да си е дал сметка, че помощта, която всъщност искам, е единствено прегръдка и две окуражаващи думи. Това обаче също се оказва непосилна задача за онзи, който се стреми към безразличие, защото смята, че то му носи спокоен и щастлив живот.

3. "Имам ангажименти само спрямо собствения си живот" - Всички сме чували израза „достатъчно съм ангажиран с моите си неща, за да помагам и за чуждите“. Този тип хора бягат от всякакви ангажименти. Те отговарят на почти всичко с „не знам, не мога да променя ситуацията“, понякога преди дори да са чули с какво точно ги молят за помощ. Бягането от чуждите ангажименти ни прави антисоциални, егоисти, а понякога и откровено безполезни същества.

В някои случаи наистина не е лошо да притежаваме умението да бъдем безразлични, за да не се вълнуваме от малки неразбирателства, да не издребняваме и да не превръщаме всеки незначителен проблем в голяма драма, да сме над нещата. Друг път обаче е абсолютно задължително да сме съпричастни, за да покажем уважение, отношение и обич. А ако не ги показваме тях, за какво всъщност живеем? И как да ги очакваме, ако първо не ги дадем?

Джордж Бърнард Шоу има една мисъл, за която си заслужава по-често да се сещаме:

Най-лошият грях към нашите събратя не е да ги мразим, а да ги третираме с безразличие: това е същността на нечовечеството.

 

 

Източник: http://hera.bg

Автор: Мая Петрова

Какво казват нашите клиенти

Запишете се за нашият бюлетин като оставите имейл адреса си
Copyrights © 2020. All Rights Reserved.