В книгата си “Грижовното дете” проф. Нанси Ейзенберг от Аризонския университет описва като „лишена от любов" народността от Уганда - там всяка форма на загриженост и щедрост се смята за слабост. Единствената истинска стойност е храната, или „нгаг", което е синоним на „доброта". Следователно добрият човек е този с пълен стомах. Търсенето на храна е толкова важно за тези хора, че те дори не зачитат и най-близките си роднини. Не е необичайно синовете да откраднат храна от възрастните си и болни родители, дори и това да означава, че те ще умрат от глад.
Други традиционни култури - като индианците хопи от Аризона, показват високо равнище на морално развитие. Тези хора са възпитани, че сътрудничеството между членовете на племето е съществено за оцеляването им, така както всички неща във вселената са взаимнозависими. Още съвсем малки децата хопи научават, че няма нищо по-важно от това да имат „добро сърце", което се постига със съсредоточаване на вниманието върху благоденствието и щастието на другите.
Разнообразни отрицателни емоции мотивират децата да научат и практикуват социално поведение, сред които са:
• страх от наказание;
• безпокойство от социално неодобрение;
• вина от поражението да не оправдаеш собствените си очаквания;
• срам и притеснение да бъдеш хванат, че правиш нещо, неприемливо за другите.
Двете главни положителни емоции, които оформят детското морално развитие, са съпричастност и това, което бихме нарекли инстинкт за отглеждане и възпитание; те включват и способността ни да обичаме.
Най-напред да обсъдим положителните сили, които оформят съзнанието на детето, защото положителните родителски грижи са по-последователни в нашата западна култура, изцяло съсредоточена върху детето. Но би било грешка за родителите да пренебрегват факта, че отрицателните емоции, особено срамът и вината, също са важни аспекти при изграждане характера на детето.
Насърчаване на съпричастност и загриженост.
Дуейна Брукс изучаваше темата за бездомността. Като за повечето й връстници за нея това по-скоро беше една интересна тема, а не нещо, което пряко я засягаше. Затова веднъж когато се връщаше от училище, тя спря да поговори с един бездомен човек и му зададе следния обикновен въпрос:
- От какво се нуждаеш?
- Нуждая се от работа и дом - отговори той простичко.
Дуейна знаеше, че не би могла да му даде тези неща, и затова го попита:
- Има ли нещо друго, от което да се нуждаеш?
- Бих желал едно наистина хубаво ядене - отвърна той и Дуейна почувства, че това е нещо, което би могла да му даде.
След три дни пазаруване и планиране Дуейна заедно с майка си и двете си сестри направиха повече от 100 порции, които откараха до близкия приют за бездомни. В продължение на една година, всеки петък вечер, Дуейна и семейството й носеха храна на бездомните. Измолвайки дарения от съседите, с помощта на съучениците си Дуейна даде хиляди яденета на бездомните в Далас. Тя обясни своята философия на репортер от Тоdау:
„ Всеки от нас би трябвало да изпитва загриженост за другите хора... А освен това ние им го дължим. Няма човек, който да не е бил подпомаган от някого. Винаги трябва да сме готови да се отблагодарим на хората за това, което са направили за нас."
Дуейна е олицетворение на това, да бъдеш съпричастен - способна е да се постави на мястото на другите. Всъщност тя е нещо повече от съпричастна, защото веднъж разбрала какво чувства бездомният й съсед, тя е готова да действа в негово име. В резултат на това е помогнала на стотици хора.
Възвръщаемостта е огромна, ако научим децата да бъдат по-съпричастни. Такива деца не са агресивни и участват в повече общополезни дейности. По този начин те спечелват повече симпатии от връстниците си и от възрастните и постигат по-голям успех в училище и в професията си. Не е изненада, че съпричастните деца развиват по-големи умения за добри интимни отношения със съпрузи, приятели и деца.
Източник: Как да възпитаме дете с висок емоционален коефициент
